Днес българинът е неверник в мисълта си - песимист, а доверчив в чувствата си - простодушен | Антон СТРАШИМИРОВ
(Иван Харизанов, Антон Страшимиров, Христо Чернопеев, Петър Китанов)
…Ние имаме следните национални особености:
а) Темперамент, който клони на разпаленост, значи южански, само че е лишен от лекомислена самоувереност.
Народи с такава двоякост в темперамента демонстрират колебливостта на двойствените натури: щом са пред риск, а не могат да измерят следствията от нужната решителна стъпка, те изпадат в колебание и победната им воля отслабва.
б) Интелект съмняващ се, изпитващ, а въобще разтревожен, по мощ на южанския характер.
Такива нации биват или хитро спекулативни, или амбициозно правдиви. Но и в двата случая това са нации с инициатива. Според речта на цар Асеня българите са амбициозно правдиви: в нея той на никое място не спекулира с човешката нелепост, а говори на разума у бойците си.
в) Българите не са наклонни към мистично съзерцателство.
Такива нации се елементарно фанатизират, тъй като за тях истината не е потребна като отвлечена полезност, а като конвенционалност за по-съвършен живот. Затова нации с такава специфичност постоянно изглеждат религиозно индиферентни. Това е незадълбочено и погрешно умозаключение. „ Религиозно индиферентните ” българи през днешния ден в Балканския полуостров са единственият народ, който не псува Бога и светците си (нещо, което е катадневност у гърци, сърби, власи, че даже и у така мощно религиозните турци). Българинът има господ и набожен фетиш, само че те му служат не за отвлечено умозрителни тълкувания на мировите загадки, а за свещена регула измежду земните съблазни.
Днес българинът е нечестивец в мисълта си – песимист, а лековерен в възприятията си - незлоблив. Нашият министър-председател трябваше високо да съобщи в Народното събрание, че всичко това, което постигнахме след три войни, е наше, няма към този момент измама… Странно е привидно: по нашите хоризонти няма черни облаци, от кое място е тази подозрителност у нас, та би трябвало да ни успокоява министър-председателят ни? Но ние си знаем, едно гложди нашите души: нека ни лисица не мине път…
Лесно е да кажем, че тази наша подозрителност иде от погрома в Междусъюзнишката война: парен каша духа. Но белким и при започване на първата война не беше същото? И белким може да има две отзиви: с помощта на жестоката през епохи политическа орис ние, българите, се раждаме с черни очила, през които гледаме света и с които умираме…
Това е основното отрицателно у българина. Тази наша линия – мнителност до песимизъм – ни прави фаталисти: несмели в мисъл и безволни в домогванията си; незадоволително буйни в своите вярвания и недотам издръжливи в стремленията си.
За благополучие против този си минус ние имаме хубавите усеща и непосредствения наивитет на един съживен, на един млад народ.
Навярно след японците най-лесно се самоубиваме ние, българите. И се самоубиваме при героизъм, в битки, измежду каузи. Почнете от Ангел Кънчев в крайдунавските освободителни битки, минете в Перущица, слезнете в Македония, проследете Междусъюзнишката и актуалната война: какъв брой доста и какъв брой елементарно се самоубиват нашите хора в жара на действията си! А потърсете последните дни на смъртно ранени в сраженията българи: по какъв начин безумно любят те живота – околните си, родния ъгъл, слънцето! Ще повярвате, че българинът по възприятие в никакъв случай не мисли за гибел, комай не допуща, че по кое време да е, ще би трябвало да се елементарни с живота…
При този си младенчески наивитет нашите хора правят каузи, по които, незадълбочено видяно, ние бихме могли да бъдем възхвалени до рицарство или най-малко бихме могли да бъдем причислени към най-романтичните нации в света.
А няма никакво подозрение, всеки от нас го усеща: ние сме реалисти, огромни, груби реалисти.
С какво тогава българинът навива детския наивитет в възприятията си и своята фаталистична мнителност; по какъв начин той реализира работоспособен здрав смисъл в боравенията си, та го намираме в основа реалист?
Къде се крият тайниците на българската душа и по какъв начин се те илюстрират?
Онова, в което се крие, крепне и развива обособлението на един народ, е неговият обичай, наслояван и оформян през тъмни епохи и под известни и незнайни исторически превратности.
Един феодален ръкопис, непокътнат във Ватиканската библиотека, ни характеризира по този начин: „ Българите се бият като гневни вълци. ” Не е самоуверено да се твърди и през днешния ден, че тази характерност е покрай истината. Да оставим бойните полета – много е да се взрем в междуселските свади у нас, свади за моми, за мери, за партии…
Но войнствените нации са отразили главната си линия и в своя обичай. Такова отражение са родовата горделивост и вендетата (кръвното отмъщение). Така е да вземем за пример у корсиканци, черногорци, албанци. Тези следи няма в нашия обичай. Ще би трябвало да допуснем, че те са изчезнали у нас, както са изчезнали у испанците и у френците с помощта на огромен политически размах и творчество в предишното. Разбира се, неналичието на битов романтизъм не изключва опцията да открием в тайниците на националната ни душа съществени сантиментални черти: те по този начин личат в духа на испанци и френци! Но такива черти ние не откриваме у нас. А по характер ние не отстъпваме освен на испанци и френци – това елементарно би се обяснило с нашата по-ниска психологична просвета, ами не отстъпваме и на по-примитивните от нас черногорци и албанци. Прочее физиологическа основа за сантиментална специфичност ние имаме: унаследили сме я по кръв от нашите предци, които са правили усещане, че се бият като гневни вълци.
А в случай че племенният ни характер, който е така парещ, така враждебен, се оказва през днешния ден в нашия национален обичай напълно обезличен и не стои като главен детайл в контурите на националната ни логика на психиката, то… дали не е разрешено да допуснем, че вековете са хвърлили в миналото нашия народ в ужасно душевно раздвояване и са го пресъздали до неразбираемост? Защото не е ли неотложно да се запитаме: в случай че в мирните си връзки, в катадневния си живот ние не сме романтици, а си нареждаме бита като строги реалисти, то къде е ключът на това необичайно изместване на духовния ни мир, който е студено реален, от физиологичната му основа – племенния характер, който е парещ, сантиментален? И дали не би трябвало да потърсим в политическите си бъднини, в кървавите превратности през епохи някакво надълбоко покрусване на националния живот и на националната душа у българите?
От „ Книга за българите ”, Антон Страшимиров, изд. Сибия
Снимка: Иван Харизанов, Антон Страшимиров, Христо Чернопеев, Петър Китанов - bg.wikipedia.org
